Отворена, сетивна, тънкострунна...
Усещах с всяка фибра твоя дъх.
Разгърната в мълчанието лунно
По-лека и по-нежна бях от мъх
  Чувствителна, ранима, скрито плаха...
Бях себе си до край и без остатък.
Отдавах се не търсейки отплата,
Тъй, сякаш знаех, че мигът е кратък.
  Сега съм пак прибрана зад стъклото
На оттренираната си неуязвимост.
От там ще наблюдавам как самотно
Сърцето си обличам в търпеливост.
  Не искам, не очаквам, не мечтая...
Нали такива бяха правилата?!?
Така ще те обичам ли не зная?!?
Но и зад стъклото ще съм във играта!