Прочетен: 1269 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 25.02.2009 11:37
Впечатлена съм! Не за първи път. Но отново, с едно особено чуство под лъжичката, нахлуват мисли в мен.
Срещаме се хора, познати, непознати, приятели, роднини, колеги, партньори, клиенти, съфорумци, съблогъри, съмишленици, опоненти... Говорим. Говорим много и дълго. Теми хиляди, думи милиони. Такава огромна нужда от общуване! Такава трескава потребност да се почустваме споделени! Голямото говорене...
И когато за миг замълчим и послушаме се получава като в песента "Living in a strange situation of too much talking about communication. So stop and listen!"
Когато за миг замълчим, ще чуем, всичко което хората не казват, а отчаяно искат да изкрещят. Толкова много неизказаност и несподеленост в толкова много говорене! Не е истина!
Питам се защо? Защо говорим, и не искаме да послушаме?
Всъщност говорим точно, защото не искаме да слушаме. Не искаме да чуем човека до нас, за да не ни разкаже за самите нас. А той точно това ще направи. Оставим ли го да сподели искрено, ще разсъблече и нас, ще завърти огледалото да видим части от себе си, за които сме стиснали очите си, да чуем един наш гласец, който заглушаваме упорито с голямото говорене.
Трудно е да ходиш гол и бос в наше време. Неприлично е дори. Даже усилено ни се втълпява, че е вредно. Отвсякъде те призовават - "Облечи се! Натрупай по себе си масла, помади, бельо, дрешки, палтенца, бижута... слагай, слагай, колкото повече, токова повече!" Така затрупваме телата си, душите си, себе си...
И когато все пак там вътре нещо заговори, нещо драпа да разкъса пластовете ни, нещо ни смущава, тогава започваме да говорим. Много да говорим. Все по-красиво, по-впечатляващо, по-умно, по-бляскаво!
Търсим такива "специални" разговори с хората около нас, за да се чуват по-откроено словата ни, а не за да чуем какво казват другите.
Само се заслушайте, моля! Ще останете втрещени да откриете зад уверения коментатор - неуверения съпруг, в бляскавия поет - неудовлетворен син, в слънчевата фотографка - една жена с разбито сърце, във волно-лъчезарната колежка - бореща се с депресията майка... и във всеки един от тях пръснати парченца от самия себе си, които сте скрили по джобовете си.
Стиска ли ви да помълчите?
Ще се съблечете ли да поговорим истински?
Изненадващо леки може да се окажем изведнъж!