Със паяжина лепкава заплита суетата
Очите ми притворени, дъхът ми, сетивата
Потрепнало сърцето във стенание се свива
Отчаяно опитва с доброта да се завива.
 
В разсипаните мигове чрез спомена се връщам
Пристъпвам плахо в себе си като във чужда къща
Картини от живота ми разбъркано се нижат
Погалва ме носталгия, нега сърцето ближе
 
Откривам части себе си разпръснати небрежно
Сред хора, и мечти, и грешки, вяра, нежност
И в този миг разбирам как вечно ще се скитам
Задъхана и грешна за пътя си ще питам
 
Ще търся, ще се връщам, ще падам и ще ставам
На всеки срещнат пътник от себе си ще давам
Ще плача, ще унивам, ще литвам, ще се смея
Но своята  с е б и ч н о с т  ще   п р е о д о л е я!