Танцуваме...
След толкова много години

Слънцето въздишайки преситено
Отърсваше трохи греховен транс,
Ала вълните предизвикаха лъчите му

Когато бях принцеса, зимният сърдит вярът в шизофреничен изблик на пролетно настроение ми довя едно странно, твърде пъстро, твърде арогантно и натрапчиво-различно хвърчило.
Знаете ли какво е хвърчилото?
Играчка.

"Толкова съм различен!
Оставам неразбран,
Като бяла врана се чуствам.

Свежо разсипва се утрото есенно
лъч ми се плези в прозореца бял
кафе, котешка нежност, усмивка ...

ЩАСТЛИВА СЪМ!
Дали го казах това вече?!
Достатъчно много пъти ли го заявих достатъчно категорично, както то самото се заявява вътре в мен самата?!

За какво ли мечтая?!?
Не зная...
Или пък зная,

Оранжеви усмивки
трептят върху ресниците.
Намигат закачливо

1.
О, слънцето днес се разсипва щастливо
Тръпне възбудено зимния ден

                                                 на Иван
Едва отворила още очите,
оранжев гербер целуна ме нежно...

 
Аз съм лъч 
и с утрото събуждам светлината си отвътре.

Думите на един мъж днес се забиха в главата ми и се отпечатаха в душата ми.
Не, че е казал нещо, което не съм знаела. Нито пък го е казал по особено красив и вълнуващ начин.
Всъщност, защо ли изобщо нечии думи ни правят впечатление?!?

Случайно ми се случи да наблюдавам полет и се върнаха в мен спомени за една от любимите ми книги преди много години.
А заедно с това нахлуха и собствените ми мисли за нашите малки полети в деня.
Всъщност има ли голям полет и малък полет?!?

Обичам да се вглеждам в хората, да чета по лицата и да слушам душите им. Интересни са ми. 
Вълнуват ме истински.
Признавам, че ме предизвикват повече от всяка книга. 

С копнежи, стенания, драми и болки,
обтегнати нерви навити на ролки,
щафетно-премерени дни-обиколки,