Накъсани мисли нахално нахлуват в малката ми руса глава и пищят за внимание.
От опит знам, че добър начин да прогониш тези натрапници е да им дадеш трибуна.
Ето – давам им!

Та мисля си за кутиите в които живеем – някои в по-луксозни и широки, други в тъмни, тесни, бедни, но повечето от нас прекарваме живота си в кутия.
Свикваме със своята си кутия, познаваме я, пренареждаме я понякога, променяме цвят, съдържание или друго, или сменяме една кутия с друга, но… кутията си е кутия.
Дори когато отидем на море, на планина или където и да е, пак си тръгваме с кутиите, за да можем да бързо да се скрием вътре, ако ни уплаши безкрая на Истинския Живот.

А Той Истинския Живот е особено плашещ със своята безграничност, особено когато дълго си стоял в кутията и дори не си отварял капака й да погледаш небето.

Кутиите ни обаче не са това, което Животът Е!

 А Животът е безграничен, безкраен, има си Го, независимо от нас и от кутиите ни, стои си и ни чака да Му се отдадем.
И изобщо именно в тази работа с отдаването се крие някъде магията. Или не се крие, а ние се крием от нея… и от Живота.

Не искаме да се отдаваме!

Защо и аз не знам. Какво пазим, от какво ни е страх?!?
Факт е обаче – истински големите неща ни плашат.
И големите хора също, както големите идеи, мечти, мисли… също и голямата любов.

Като едни малки уплашени котараци, в своите малки котешки клетки стоим и чакаме нещо голямо да дойде при нас и ако случайно това се случи се опитваме непременно да го вместим и пригодим някак към собствената си кутия.
Но това не е най-страшното.

Страшно е, че намираме в малкия си свят някакви дребни и малки неща, които обявяваме за големи.
Защото всъщност копнежа към голямото ни е заложен.
Затова си измисляме псевдо голямост и я обявяваме за грамадност.
Подменяме.
Вместо да се учим да живеем, ние ставаме все по-виртуозни в това да подменяме Живота с някакви други дребности и да браним неистово тази подмяна, за да не осъзнаем никога и да не си признаем, че ни е страх – страх да се отдадем, да обичаме да живеем.

А най-смешното е че стените на кутиите ни са въображаеми – не съществуват.
Ние си ги слагаме – всеки според мярката си, според предпочитания за форма, размери, вкус, цвят, аромат.

Ако не ни обичаше толкова много Господ щеше да се залива от смях като ни гледа как живеем – мислим, обичаме, движим се, мечтаем, чувстваме в несъществуващи граници, фрагментирано, по кутии, разпокъсано

Прекрасно е, че някои посмяват от време на време да се отдадат и да преживеят за миг  Живота в пълнота.
Спомените за тези мигове пораждат копнеж и стремеж – запалват онзи живец, покълва онова семенце за които всички сме чували и уж всички търсим.
Ето това е, което ме вдъхновява – огънчето, зрънцето… След тях нищо вече не е същото. Стените на кутията стават подвижни, понякога избледняват, друг път толкова се разширяват че спираш да ги виждаш, поне докато не се запълниш до новите си граници. Изобщо започва един цикъл на отдаване, разширяване, умора и отново, и пак…
Страхотно е!

И го има у всеки. Повярвайте!
Отвън се вижда по-лесно отколкото отвътре.

 ...
Разбира се, че това са моите малки мисли от моята малка розова кутия. Големите истини са в Библията, от която също ни е страх и я нападаме, защото е по-голяма от нас.

Вълнуващо е да посмееш, да пожелаеш, да се отдадеш, да живееш, да си голям…