Сред волно изливащи се думи, смях, остроумие и шеги,
очите ни притихнало потъваха в незнайни дълбочини.

Мълчаха души и споделяха това мълчание с погледи.

Една скрита недоизказаност висеше във въздуха
и дори там отгоре разравяше спомени,
дълбаеше съвсем осезаемо някъде вътре в нас.

Усещаше се едва доловимо погалване,
което като накъсано дихание
се плъзваше по ресниците и лицето
и попиваше в сърцето.

Тънка, сякаш несъществуваща нишка,
неуверено потреперваше от плъзнали по нея желания.

Събуди се малка чорлава потребност за човешка близост,
но тя упорито държеше да остане в леглото по пижама от страх да не замръзне
незабелязана или пренебрегната от предразсъдъците ни.


Нещо витаеше сякаш
наелектрезиращо, неуловимо ...
Като ръка да протягаш
към топлината незрима.

Една магнетичност прикрита
пищеше от нас заглушена,
с потоци от думи завита
все пак ни болеше смутена.

И ненамерени думи
пълнеха погледи скрити.
Съвсем осъзнато безумни
очите си пазехме свити.

Но въпреки всичко говорехме
някак в мълчание странно.
Със себе си яростно спорехме
отричайки тази спонтанност.

Но в себе си чустваме ясно,
че нещо човешко ни свърза...
Студена нощта е прекрасна!
Добре е, че тръгнах си бързо...

безумни!!!