Постинг
12.09.2009 15:01 -
Сбогом ли или...
***
Значи дойде момента да се усмихнем широко един на друг и да си кажем "Сбогом"
Боли ме...
Малко...
Ти си просто един сън.
Всъщност ми се иска сега да отворя прозореца и да ме заговориш за първи път.
...Никога няма да забравя тръпката от първите ни разговори...
Беше все едно се дрогираш...
Но уви това е изгубено безвъзвратно и невинността е погубена.
Отиваш си.
Внесе смут в душата ми и дори не ме остави аз да кажа "Сбогом"...
Неее, не те обвинявам.
Аз те обичам.
Както обичам вятъра, звездното небе, кървавия залез, мирисът на пролет...
В няколко денонощия ти се превърна в част от мен -
най-съкровенната ми част!
През мен да протичаха електрони, създавайщи чувство, подобно на това да слушам любима музика или да се наслаждавам на невероятно красива гледка.
Изпълни мисията си - дари ме с Топлина и Обич.
Благодаря ти!
За това което аз не ти дадох,извинявай.
Знаеш ли, смятам да не разговарям с непознати никога вече.
Просто втора няма и не искам да има...
а и не може да има...
Мислиш, че е несериозно?
Напълно сериозен съм!
Ти си друг човек!
Трябва да срешнеш следващия и да дадеш и на него от себе си.
Ще ме забравиш... Но това е хубаво, защото аз не искам да обсебвам океана обич в теб...
Би ме намразила за това.
Сбогом!
... и МОЖЕ БИ НЯКОГА, НЯКЪДЕ....
Крилете ми в мрака се разпериха...
С очи отворени, над тъмните простори
Над бездна от сребриста свитлина
политам...
събуждам се...
***
Очите си затварям… Сред жълтите цветя на самотата ми,
Аз виждам те пред мен, Магьоснице.
След всичките изгубени години,
А, ето те – усмихната невинно, като дете.
С обич взирам се в твоите очи.
В последните отблясъци на синкавия здрач.
Целувам устните ти, целувам твоите сълзи,
Горещи като вятъра, изгарят ме.
Нощта се спуска със своите видения,
Но аз стоя от песента ти омагьосан
И нещо в мен с изпепеляващо вълнение,
Расте, от думите ти е – унасят ме в сън
И тъмните, студени кули
В мрака срутват се, превръщат се на пясък
Летя!Понесен съм от хилядите ветрове.
В нощта те следвам….след теб магьоснице! Очите си отварям…
***
Мисля, че трябва да ти кажа още нещо...няколко думи...или повечко...
Дължа ти го.
Това, което ти изпратих не е нов начин да ти кажа "сбогом".
"Сбогом" се казва веднъж и аз го направих вече.
Сега просто поемам протегнатата ти ръка, за да ме върнеш там, откъдето не мога да се избягам...
Обич ли е това?Не знам.Наречи го както искаш.
Изпитвам истинско удоволствие от общуването ми с теб - емоционално и интелектуално!
Прибавям и усещането си за теб - усещането за жена.
И ето странната алхимична смес, която протича през мен.
Възбуждаш ме всякак и "нещо в мен с изпепеляващо вълнение расте..."
Бих казал, че имам нужда от теб и е така.
Провокираш ме, предизвикваш ме, пускаш ток през вените ми, ускоряваш пулса ми, кръвта бие в слепоочията, напрягам се....
Ставам наркоман, а твоите думи са моята доза....Искам още! Има ли лечение от това?
Има - казваш "сбогом", преставаш да говориш, забравяш я. Какво пък толкова...
Но....нощта отминава, шумът на забързани стъпки нахлува в главата ти, бледото софийско слънце надниква през прозореца, вдишваш дълбоко от хладния въздух и си казваш - "Това сън ли беше?Бога ми, май не!".
После започваш да разсъждаваш трезво - "Държа се двулично.Мога ли да живея с две личности в себе си?Всъщност винаги съм бягал от едната. Дай да я зарежа!".
Но изведнъж се оказва, че си закъснял със сбогуването.
Липсва ти!
Пишеш стих, защото не знаеш как да изразиш, което е в теб...
Не знам, защо реши, че всичко това е шега.
Що за чувство за хумор трябва да имам?!?
Откъде въобще ти хрумна това?
Може би понякога се престаравам... но да се шегувам?
Няколко пъти го спомена...а защо ли никак не ми е смешно!
Очите си затварям...
Значи дойде момента да се усмихнем широко един на друг и да си кажем "Сбогом"
Боли ме...
Малко...
Ти си просто един сън.
Всъщност ми се иска сега да отворя прозореца и да ме заговориш за първи път.
...Никога няма да забравя тръпката от първите ни разговори...
Беше все едно се дрогираш...
Но уви това е изгубено безвъзвратно и невинността е погубена.
Отиваш си.
Внесе смут в душата ми и дори не ме остави аз да кажа "Сбогом"...
Неее, не те обвинявам.
Аз те обичам.
Както обичам вятъра, звездното небе, кървавия залез, мирисът на пролет...
В няколко денонощия ти се превърна в част от мен -
най-съкровенната ми част!
През мен да протичаха електрони, създавайщи чувство, подобно на това да слушам любима музика или да се наслаждавам на невероятно красива гледка.
Изпълни мисията си - дари ме с Топлина и Обич.
Благодаря ти!
За това което аз не ти дадох,извинявай.
Знаеш ли, смятам да не разговарям с непознати никога вече.
Просто втора няма и не искам да има...
а и не може да има...
Мислиш, че е несериозно?
Напълно сериозен съм!
Ти си друг човек!
Трябва да срешнеш следващия и да дадеш и на него от себе си.
Ще ме забравиш... Но това е хубаво, защото аз не искам да обсебвам океана обич в теб...
Би ме намразила за това.
Сбогом!
... и МОЖЕ БИ НЯКОГА, НЯКЪДЕ....
Крилете ми в мрака се разпериха...
С очи отворени, над тъмните простори
Над бездна от сребриста свитлина
политам...
събуждам се...
***
Очите си затварям… Сред жълтите цветя на самотата ми,
Аз виждам те пред мен, Магьоснице.
След всичките изгубени години,
А, ето те – усмихната невинно, като дете.
С обич взирам се в твоите очи.
В последните отблясъци на синкавия здрач.
Целувам устните ти, целувам твоите сълзи,
Горещи като вятъра, изгарят ме.
Нощта се спуска със своите видения,
Но аз стоя от песента ти омагьосан
И нещо в мен с изпепеляващо вълнение,
Расте, от думите ти е – унасят ме в сън
И тъмните, студени кули
В мрака срутват се, превръщат се на пясък
Летя!Понесен съм от хилядите ветрове.
В нощта те следвам….след теб магьоснице! Очите си отварям…
***
Мисля, че трябва да ти кажа още нещо...няколко думи...или повечко...
Дължа ти го.
Това, което ти изпратих не е нов начин да ти кажа "сбогом".
"Сбогом" се казва веднъж и аз го направих вече.
Сега просто поемам протегнатата ти ръка, за да ме върнеш там, откъдето не мога да се избягам...
Обич ли е това?Не знам.Наречи го както искаш.
Изпитвам истинско удоволствие от общуването ми с теб - емоционално и интелектуално!
Прибавям и усещането си за теб - усещането за жена.
И ето странната алхимична смес, която протича през мен.
Възбуждаш ме всякак и "нещо в мен с изпепеляващо вълнение расте..."
Бих казал, че имам нужда от теб и е така.
Провокираш ме, предизвикваш ме, пускаш ток през вените ми, ускоряваш пулса ми, кръвта бие в слепоочията, напрягам се....
Ставам наркоман, а твоите думи са моята доза....Искам още! Има ли лечение от това?
Има - казваш "сбогом", преставаш да говориш, забравяш я. Какво пък толкова...
Но....нощта отминава, шумът на забързани стъпки нахлува в главата ти, бледото софийско слънце надниква през прозореца, вдишваш дълбоко от хладния въздух и си казваш - "Това сън ли беше?Бога ми, май не!".
После започваш да разсъждаваш трезво - "Държа се двулично.Мога ли да живея с две личности в себе си?Всъщност винаги съм бягал от едната. Дай да я зарежа!".
Но изведнъж се оказва, че си закъснял със сбогуването.
Липсва ти!
Пишеш стих, защото не знаеш как да изразиш, което е в теб...
Не знам, защо реши, че всичко това е шега.
Що за чувство за хумор трябва да имам?!?
Откъде въобще ти хрумна това?
Може би понякога се престаравам... но да се шегувам?
Няколко пъти го спомена...а защо ли никак не ми е смешно!
Очите си затварям...
Търсене
За този блог
Гласове: 1000
