Постинг
15.05.2009 00:15 -
ЧАСОВЕ В ЗЕЛЕНО
Да застанеш там нависоко не само изглежда, но май наистина си е доста самотно. Вярно, отгоре имаш хоризонти, ясна картина, всеобхватен поглед... но... заслужава ли си да избереш да свиеш гнездо, обречен на небесна самота?!? Само дето на него изобщо не му е даден избор? Той не може, като нас човеците, да свие гнездото си долу сред другите, в короната на дървото или под стряхата?!?
А аз не искам да мисля днес.
Искам няколко зелени часа. Той полита.
След него потеглям и аз. Днес е ден, в който имам нужда да се запълня със зелено. Свежест, аромат на живот, разлистване на сетивата ми е потребно. Желая да се отворя и разлея като гледката тук.
По пътя, измъкваща се от напрежението на суетния град, усещам нещо мъничко в мен. Ето точно толкова мъничко и зелено като тези принцеси на надеждата. Една вяра ми се усмихва отвътре - вярата, че намерих своята четирилистна детелина... Четерилистните детелини търсени или не, желани или не, подарени или съхнещи забравени са прекрасни с вярата в тях.
С тази вяра поемам по малка, дървена, пътечка, огряна от слънцето, уютно притихнала в гората също като една малка слънчева обич в мен. Вървя и отварям себе си. Вдишвам слънце, звуци, цветове... Чуствам се лъч и топлина...
Препълва ме любов, в която искам да се потопя, така както краката ми копнеят за свежестта под тях.
Само преливаща от любов, се чуствам като себе си. Единствено отглеждаща обич мога да придам още и още уют на този мой зелен дом. Няма да убия любовта си. Тя е моя! Ще я приютя и запазя в зеления си дом.
Нуждая се само от смирение да нося кръста си, така както дървото пое тях, за да се превърне в своеобразен горски кръст. Протягам ръцете си. Вдигам очи към слънцето. Дишам дълбоко и издъхвам благодарност.
Благодаря за раздвоението. Благодаря за хоризонта между алтернативите. Благодаря за възможността да съм между, вътре, в едната или другата крайност, но да съм. Важно ми е усещането, което изпитанията носят, а именно това че Съм Жива. Омагьосана съм от противоречието и раздвоението навсякъде около себе си и живота, който откривам в него. Пътека, която прилича на мен с разлистените дървета отляво и още съвсем оголените такива по дължината си вдясно...
... ме довежда до дърво, в което откривам сърцето си, като корен родило две здрави дървета, скътали помежду си прекрасна картина.
Лъчът в душата ми сякаш пробива навън над мътната река на мислите и неутаените емоции. Точно както този се изсипва над Ропотамо.
И реката продължава надолу пречистена и дори някак нежно и с любов приютява своите изсъхнали, паднали дървета, така както душата приютява своите остарели чуства, които са я украсявали дълго време.
И се разлива богато. Пълна река, пълна душа.
Аз обаче се замислям, че скъпи са ми както пълноводната голяма река, така и тяхното начало – онова усмихнато, малко, сърдечно поточе със слънчевите зайчета, от което се раждат големите неща. Има някаква стаена истина във всяко малко рождение.
И е благодат и благословение да имаш възможност в живота си да наблюдаваш малкото поточе по течението си да се превръща рекичка...
Със звукът на водата се отичат стаени чуства и изтичат от очите ми. Всичко тече... и отича... и извира отново.
Слава Богу!
А аз не искам да мисля днес.
Искам няколко зелени часа. Той полита.
След него потеглям и аз. Днес е ден, в който имам нужда да се запълня със зелено. Свежест, аромат на живот, разлистване на сетивата ми е потребно. Желая да се отворя и разлея като гледката тук.
По пътя, измъкваща се от напрежението на суетния град, усещам нещо мъничко в мен. Ето точно толкова мъничко и зелено като тези принцеси на надеждата. Една вяра ми се усмихва отвътре - вярата, че намерих своята четирилистна детелина... Четерилистните детелини търсени или не, желани или не, подарени или съхнещи забравени са прекрасни с вярата в тях.
С тази вяра поемам по малка, дървена, пътечка, огряна от слънцето, уютно притихнала в гората също като една малка слънчева обич в мен. Вървя и отварям себе си. Вдишвам слънце, звуци, цветове... Чуствам се лъч и топлина...
Препълва ме любов, в която искам да се потопя, така както краката ми копнеят за свежестта под тях.
Само преливаща от любов, се чуствам като себе си. Единствено отглеждаща обич мога да придам още и още уют на този мой зелен дом. Няма да убия любовта си. Тя е моя! Ще я приютя и запазя в зеления си дом.
Нуждая се само от смирение да нося кръста си, така както дървото пое тях, за да се превърне в своеобразен горски кръст. Протягам ръцете си. Вдигам очи към слънцето. Дишам дълбоко и издъхвам благодарност.
Благодаря за раздвоението. Благодаря за хоризонта между алтернативите. Благодаря за възможността да съм между, вътре, в едната или другата крайност, но да съм. Важно ми е усещането, което изпитанията носят, а именно това че Съм Жива. Омагьосана съм от противоречието и раздвоението навсякъде около себе си и живота, който откривам в него. Пътека, която прилича на мен с разлистените дървета отляво и още съвсем оголените такива по дължината си вдясно...
... ме довежда до дърво, в което откривам сърцето си, като корен родило две здрави дървета, скътали помежду си прекрасна картина.
Лъчът в душата ми сякаш пробива навън над мътната река на мислите и неутаените емоции. Точно както този се изсипва над Ропотамо.
И реката продължава надолу пречистена и дори някак нежно и с любов приютява своите изсъхнали, паднали дървета, така както душата приютява своите остарели чуства, които са я украсявали дълго време.
И се разлива богато. Пълна река, пълна душа.
Аз обаче се замислям, че скъпи са ми както пълноводната голяма река, така и тяхното начало – онова усмихнато, малко, сърдечно поточе със слънчевите зайчета, от което се раждат големите неща. Има някаква стаена истина във всяко малко рождение.
И е благодат и благословение да имаш възможност в живота си да наблюдаваш малкото поточе по течението си да се превръща рекичка...
Със звукът на водата се отичат стаени чуства и изтичат от очите ми. Всичко тече... и отича... и извира отново.
Слава Богу!
Търсене
За този блог
Гласове: 993