Трябваше да стана на толкова години, за да разбера какво значи да изпиташ съсем истинско, физическо отвращение и погнуса от човешки постъпки.
  Винаги съм вярвала, че когато даваш всичко от себе си, колкото и малко да е то, но понеже е от сърце, то винаги ще ти отговорят най-малкото с уважение и ще пощадят човешкото ти достойнство. Сразена бях да установя, че никак не е задължително да е така.
От една страна, това ми даде да прозра, колко милостив е бил към мен Господ досега, да ме среща само с почтени хора и ярки личности, от друга - се втрещих как уж нормални, не лоши хора могат да сътворяват гнус, помия, смрад увлечени в некви житейски игрички, а също и от страх да правят избор и да следват принципите за уважение към всяко човешко създание.
  Размахват се модерно някакви кухи лицемерни фрази от типа на „Мисли за себе си и спри да мислиш за другите”, „Животът е игра и трябва да се научим да сме играчи и да се забавляваме”... и зад всичко това се крие единствено и само бягство от отговорност, нежелание да се ангажираш с последствията от постъпките си. Защото истинския смисъл на тези празни думи е само един „Не ме ангажирай! Не ме карай да мисля за теб! Остави ме да се наиграя и се спасявай”. Само че последните думи, казани открито са честни и истинни, а първите са истинна тъпотия.
  Няма нищо по-жестоко от „хладкия” човек - човека, който не влиза в дълбокото, не пали, не се отдава, не страда и не знае какво е да си изгубиш дъха, да полетиш, да потънеш... Този, който играе като пяна на повърхността, вечно ангажиран, вечно в движение, вечно говорещ нещо си, с една непрестанна повърхностна безсмислена активност и полу-емоции, полу-радост, полу-удоволствие, полу-обич, полу-живот, полу-човек.
  Дали обвинявам?!? Да, виня, макар да не ми се иска. Иска ми се да съм добра, всеприемаща и всепрощаваща, но не съм стигнала тези духовни висоти. Виня, че ми причиниха огромна болка и унижение, опитвайки се да ме накарат да повярвам, че са загрижени за мен и ме уважават, та дори обичат. Виня, че ограбиха месец от живота ми с долните си лъжи, игри и отвратителни интриги. Виня, че не можаха да направят избор и почтено да го следват, какъвто и да е той.
Страхливци! Дребни играчи, проиграващи душите си. Виня, че не осъзнават гадостта, и подлостта, и лицемерието на стореното и ще продължават да го причиняват на други. Виня...
... но и благодаря! Благодаря, за това че ме хвърлиха на земята по очи да плача по цели дни и с неспирния рев да изчиствам от себе си цялата насъбрана смрад от тях, но и от собствените ми предишни гадости. Благодаря, за това, че осъзнах, кое е важното, ценното истинското и колко неугледно и непримамливо е то. Някак рошаво, мърляво, сиво на фона на лъсквата отврат наоколо. Благодаря, за това, че ми се случиха тези хора, тези неща, за да оценя завинаги силата на почтеността, вярността и всеотдаността и да застана непоклатимо зад тях.
Хубаво са го казали християнските учители „Радвайте се на тези, които ви предават и калят и знайте, че тази кал е лечебна.” Истина е. Самата истина. И в крайна сметка спечелих много от всичко това. Което ме връща отново в началото по малко по-различен начин – Когато даваш всичко от себе си, колкото и малко да е то, винаги печелиш нещо истинско, колкото и различно да е от желаното и очакваното.
  Аз не съм светица естествено. Нито праведна и непогрешима. Една много суетна, тщеславна, властна и горделива жена съм. Със сигурност моите грешки и отвратителни постъпки не са по-малко. Затова, да съдя хората не мога и не е моя работа. Ако трябва да съм честна, дори в себе си намирам все още обич за тях и знам, че ще се моля да им простя и да им е простено. Но не мога да се спра да не изпитвам силно отвращение от страхливите и непочтени дела. Повръща ми се! Пфу!

бъди силна! Прегръдка!