"На страха очите са големи" мъдро е казал народа.  И наистина всеки път се оказва, че е страшно само докато поемеш въздух и скочиш. После следва полет. А след полета какво?... Това вече е проблем на добре свършена работа много преди скока и на много усилия и желание да се научиш да летиш, за да не се разбиеш.

Често съм убедена за нещо, че никога няма да посмея, никога няма да си го позволя, никога не бих помислила, направила... Но "никога" за пореден път се оказа е едно толкова преходно понятие. Защото изведнъж идва точния момент, точната ситуация, точния човек, точното разположение на духа и някак знам, че мога и трябва точно сега, въпреки всичкия ми страх родил и отгледал това "никога". Не съм сигурна какво точно правя, но чувствам категорично и ясно, че сега е момента да го направя. Дори, като че ли то само се случва. Аз само следвам течението и се изумявам на самата себи си.

На моменти страха ме стисва силно и стремглаво политам надолу, забравила да движа крилете си и изгубила дъха си от ужас. Но после една особена вяра осветява очите на душата ми, за да ме сепне и да ми даде сили да се издигна отново и до продължа полета си, докато не разбера неговата ясната цел и смисъл. Сърцето ми знае, че тях ги има и са важни. Дори да се окаже, че е било нужно да скоча, само за да се науча да се смирявам след разбиването.

И вярата е единственото всичко, което имам и съществува в мен в такива моменти на необясними втурвания.

Господ да ми е на помощ!

Скочих...