Постинг
21.03.2009 19:40 -
Слънчевка
Автор: vitaldesire
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1773 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 22.03.2009 08:20
Прочетен: 1773 Коментари: 1 Гласове:
0
Последна промяна: 22.03.2009 08:20
Слънчевка беше капчица. Една малка, прозрачна, водна капчица, на пръв поглед съвсем обикновена. Това, което я правеше различна беше факта, че в себе си тя криеше един също толкова малък и обикновен слънчев лъч. Хората, макар да не знаеха за лъча, някак усещаха светлината и топлината на тази капчица и затова се съгласяваха, че нейното истинско име е Слънчевка, а не например Капка, Мими или Котенце.
Слънчевка беше щастлива капчица. Това, което тя обожаваше, е да капе. Можеше да капе по най-малко милиард различни начина. Понякога се усещаше мощна като бушуващ океан, а друг път незначителна като водна частица на облаче, но винаги се наслаждаваше на факта, че е капчица пронизана от слънчев лъч.
Всичко, за което Слънчевка мечтаеше, бе да има с кого до сподели своя малък, скрит в сърчицето й слънчев лъч. Мислите, че това е лесно ли. Мнеее. Всички обичат слънчеви лъчи, но по мъничко, за кратко, отдалече и винаги с предпазни средства като очила, шапки, кремове, чадъри. Факт е, че повечето същества и създания - живи и неживи, се притесняват и плашат от особени слънчеви лъчи, които си търсят място вътре в теб. Ето защо, на малката капчица не й беше никак лесно да се усети споделена истински. Обикновено, когато се разливаше, немирният сърдечен лъч или изгаряше другия, или се плезеше, или просто заслепяваше... Ох, лудориите на един скрит слънчев лъч могат да са безброй, затова капчицата, обичаща капчуци, просто мечтаеше да намери някого, който да не се страхува, а и да обича лъча й и нея.
Един ден Слънчевка играеше на своята любима игра „Фонтан”. Тя се състоеше в това да се разпръсква на мокри слънчеви зайчета във въздуха и отново да се събира в перличка, капваща в разпенена водна повърхност, където танцуваше до следващото си разпръскване. Играта беше любима на капчицата и винаги се забавляваше с нея, докато очакаше големите важни неща да й се случат. Изневиделица една финна водна струя от фонтана я изтласка върху някакъв корен. И корена и капчицата ужасно много се стъписаха от срещата си. И двамата не бяха срещали нищо подобно на другия като вид, вкус, цвят, мирис, свойста и т.н..
- Здравей. Радвам се, че съм при теб. – поздрави Слънчевка - Ти какво си? – малко темерутски-смутено отвърна вместо поздрав корена. - Аз съм капчица. Знаеш ли какво са капчиците? Вода. Обичаме да напояваме. Такива едни животворни сме. - Аз съм млад, но съхнещ корен - кален, недоволен,разочарован и съм свикнал да се скривам в земята и да съм сам. Никога не съм срещал нещо толкова малко и толкова чисто като теб. - А искаш ли да те напоявам и да видим, какво ще създадем заедно двамата. Аз мечтая да се отдам и търся някой много да ме обича. Ти можеш ли да обичаш силно? – попита Слънчевка.
Коренът не беше много убеден във всичките си отговори, но със сигурност като усети капчицата върху себе си, почуства и жажда. Макар жаждата да бе необяснима, дори притеснителна за корена, той все пак рискува и пожела да бъде напояван.
Трябва да признаем, че коренът се боеше ужасно от разликите между него и капчицата, както и да не нарани и пресуши малката перличка. Тя го беше запленила и осветила вътре в него и той беше сигурен, че всъщност досега е чакал нея. Той знаеше, че може да обича силно – дори прекалително силно май. Разбира се, корена не подозираше за лъча вътре в капчицата, но въпреки това за него тя беше най необикновената капчица на този свят. Вълнуваше го идеята, че ще има за себе си такова чудо и се почуства като единствен собственик на живата вода.
А Слънчевка беше щастлива, че има кой да напоява и да се разтваря, да прелива и да топли с лъча си. Тя имаше в какво да попива, а той с какво да утолява жаждата си и двамата се отдадоха един на друг.
Но минаваше време. Капчицата усещаше, как колкото повече отдава себе си, толкова по-голяма и пълноводна става. Понякога се чустваше като океан, който може да напои земята и със сигурност имаше потребност да го направи. Само че тя вече беше не една ничия капка, а капката на корена. Самия корен укрепна, все по-стабилно се захващаше за земята надолу и пускаше кълнове все по-смело нагоре. Някак партньорството им се оказа чудесно и полезно за двамата. Отдадена в това да попива и полива обаче, капчицата предимно оставаше под земята заедно с корена и все по-рядко забелязваше лъча си, та дали не беше и позабравила за него. Но от мен да знаете, скритите лъчи не понасят да остават незабелязвани за дълго.
Някъде по това време, Слънчевка срещна една гъсеничка. Гъсеничката беше дебела, много пухкава, шарена и невероятно различна от всичко, което капчицата познаваше до този момент. В косъмчетата си тя беше скрила слънчеви зайчета и когато двете със Слънчевка застанаха една до друга се получи много пленително-магическо сияние помежду им и над тях. Всъщност гъсеничката се оказа най-най-първото създание, което с лекота, почти веднага видя и разпозна лъча в сърчицето на капчицата. В миг Слънчевка се почуства така пълно споделена, че не се налагаше да направи абсолютно нищо, за да обикне гъсеничката завинаги. Лека полека гъсеничката научи Слънчевка на много полезни неща за лъча вътре в нея и за цветовете на живота. Обясни й как да го освобождава, да го ползва, да го затопля и охлажда, да играе с него, да рисува и създава, съчетава...
Но едни от най-важните уроци, които капчицата научи беше за летенето. Предполагам, че и вие се досетихте, че гъсеничките все пак в един момент стават прекрасни пеперуди и носят полета и цветовете в душите си. Та някои особено спецални пеперуди, докато са гъсенички, използват времето си да учат другите на полезни неща. Ето точно такова приключение имаше и нашата малка, слънчева капчица.
Излишно е да ви казвам, че приятелството между Слънчевка и гъсеничката пораждаше у корена огромен страх и неприязън. Неговата животворна капчица пожелаваше да лети, да трупа още лъчи и да расте, за да може да полива и попива все по-нашироко и все по-дълбоко. Коренът не разбираше, не приемаше и не обичаше гъсеницата. Никак не го интересуваше, че тя е пеперуда. Той не обичаше такива пеперуди, които му отнемат капчицата. Ей ама корените като се нацупят, да знаете, че отхвърлят на инат и гъсеници, и капки, и всичко. Голямото отхвърляне! Дори отказват да пробият земята с кълновете си и да излязат на светло. А това направи много тъжна и самотна Слънчевка. Тя копнееше нейният корен да покълне нагоре и нагоре над земята, за да могат заедно да се радват на вятъра, слънцето, дъжда, звездите и изобщо живота на светло. Категоричния и инатлив отказ на корена да направи това натъжи Слънчевка. В нея растеше усещането, че няма да е завинаги с любимия си корен, просто защото една капчица, дори и мъничка има нужда да преживее себе си по толкова много други начини освен този, да попива в почвата и да утолява жаждата на корена.
Беше Великден, когато Слънчевка срещна Врабеца. Поредната чудодейна среща на нашата капчица. Тя беше омагьосана от полетите, волността, игривото чик-чирик и подвижните очи и душа на Враб. Слънчевка избра да нарича врабеца Враб, а той се обръщаше към нея с Мъни (от мъниче). Капчицата беше убедена, че Враб се е появил, за да я отведе далече, далече и да и помогне да полети с вятъра. А той й каза простичко:
- Мъни, тук съм за да ти помогна да качиш само едно стъпало на стълбичката. Аз те обичам много и ми се иска да те отведа, но виждам, че твоето слънчево сърчице не е готово да се раздели с корена. Не си пораснала още за това. Ти трябва да останеш и да дадеш всичко, което още имаш да даваш. Аз просто ще дам на теб, което ти е нужно на този етап, за да си свършиш работата прекрасно и да можеш да продължиш след време още и още нагоре.
- Но аз искам да полетя. Искам го с цялата си душа! – проплака капчицата.
- Вярвам ти, Мъни. Знам, че е така. Ето, колкото можем да летим заедно, обещавам, ще го правим, за да получиш полета, който ти е нужен и да имаш сили да се върнеш и да продължиш – тихо шепнеше Враб.
И те летяха заедно. Капчицата за втори път в живота си се чустваше до край споделена и лъча вътре в нея струеше с цялата си сила и светлина, на които е способен един щастливо освободен лъч. Само че и Слънчевка, и Враб и лъча знаеха, че това е кратка почивка и миг на възторг преди всеки от тях отново да се върне към отговорностите си долу на земята. При последния полет, Враб остави Слънчевка съвсем тихо да капне от оченцето му върху пробилото листенце на корена над земята. Мдааа, от страх да не изгуби окончателно своята животворна капчица, корена беше събрал свята сила и смелост и се беше показал над пръстта, твърдо решен да се научи да живее и над земята, за да запази Слънчевка при себе си.
И капчицата и корена заживяха своя втори живот заедно над земята. Капчицата беше убедена обаче, че това е вече нейния четвърти живот. Тя с усмивки ги броеше: един, докато осъзнае, че е капчица с лъч в сърчицето; втори - с корена под земята; трети - с гъсеничката и врабеца и сега четвъртия – над земята с насладата от разпръскващия я вятър, изпаряващото я слънце, охлаждащата я роса, напояващия дъжд... Живот, толкова много пълен! Пълен с нови усещания, нови уроци, динамичен като детска въртележка, шумен и цветен като селски събор, тих и дълбок като себепознаване, прозрачен като пречистване...
Слънчевка обожаваше своя четвърти живот. Гъсеничката се беше превърнала вече в пеперуда и прелиташе ту при нея, ту надалеч. Враб отлетя по своя път, но й остави една вяра дълбоко, дълбоко в нея при лъча й – вярата, че когато си свърши работата добре, ще се появи Този, Който отново ще протегне ръка към нейния лъч и към самата нея и ще я накара отново да се почуства пълна и завършена капка.
Междувременно, докато чакаше този момент, Слънчевка прилагаше на практика с огромна наслада всичко, на което я бяха научили гъсеничката й Враб. Сътвори си своя собствена детска локвичка, в която събираше и учеше други себеподобни капчици, водни балончета, сапунени мехури и събираше децата да пошляпат радостно вътре. От мен да знаете, че за едно хлапе възможността да пошляпа в цветна локва си е неистово-лудо забавление. Всъщност за самата локва е същото. Лудориите някак осмислят съществуването на всяка локва. Осмисляха и самата Слънчевка, като й даваха радост, топлина, удовлетворение.
И с още много, много неща се затрупа слънчевата капчица в своя четвърти живот. Даваше си сметка, че го пълни до горе с хиляди мечти, цели, движение и шум, за да забрави за своя копнеж да отлети с вятъра споделена. Тръсваше мократа си главица засмяно, за да разпръсва подобни мисли, опръсквайки навирените носове наоколо. Улавяше се обаче, как не спира да търси и да се оглежда. Самобвиняваше, че е безотговорна, нахална и неблагодарна капка кален дъжд. Постепенно разбра, че не е уникална и света е пълен с милиард слънчеви капчици, коя от коя по-сияни, различни, красиви, добри, дори много повече от самата нея. Интересното беше обаче, че прощаването с идеята за различност и донесе спокойствие и топлина. Смири се, укроти се, притаи се... Само не успя да се раздели с копнежа си за среща с този, който ще я сподели и в който ще прелее, за да се превърне в извор...
Дали, като своята любима Пепеляшка, Слънчевка ще срещне някой ден принца, който ще постави на крачето й загубената пантофка?!? Или един ден ще забележи, че нейният корен се е превърнал в дърво, наливащо в нея самата капки дъжд, роса и слънце?!? ...Аз не зная, какво ще се случи.
А гъсеничката, която се превърна в пеперуда отлетя от този свят...
Враб сви свое гнездо надалеч.
Но и те май също не знаеха със сигурност, макар да твърдяха „Слънчевке, рано или късно ще освободиш себе си и ще намериш своя Сълзичко - слънчев лъч, носещ сълзичка в сърчицето си.”
Единствено съм убедена, че Слънчевка винаги ще копнее и ще вярва, че Сълзичко съществува.
Още зная, че когато го срещне, аз ще напиша приказката им „Сълзичко и Слънчевка”.
Наближава Великден. Вятърът духна и листите на дебелата тетрадката хаотично се разшумяха. Погледнах и видях на една чисто нова, бяла страница написано: „Живот пети Кап... „
Слънчевка беше щастлива капчица. Това, което тя обожаваше, е да капе. Можеше да капе по най-малко милиард различни начина. Понякога се усещаше мощна като бушуващ океан, а друг път незначителна като водна частица на облаче, но винаги се наслаждаваше на факта, че е капчица пронизана от слънчев лъч.
Всичко, за което Слънчевка мечтаеше, бе да има с кого до сподели своя малък, скрит в сърчицето й слънчев лъч. Мислите, че това е лесно ли. Мнеее. Всички обичат слънчеви лъчи, но по мъничко, за кратко, отдалече и винаги с предпазни средства като очила, шапки, кремове, чадъри. Факт е, че повечето същества и създания - живи и неживи, се притесняват и плашат от особени слънчеви лъчи, които си търсят място вътре в теб. Ето защо, на малката капчица не й беше никак лесно да се усети споделена истински. Обикновено, когато се разливаше, немирният сърдечен лъч или изгаряше другия, или се плезеше, или просто заслепяваше... Ох, лудориите на един скрит слънчев лъч могат да са безброй, затова капчицата, обичаща капчуци, просто мечтаеше да намери някого, който да не се страхува, а и да обича лъча й и нея.
Един ден Слънчевка играеше на своята любима игра „Фонтан”. Тя се състоеше в това да се разпръсква на мокри слънчеви зайчета във въздуха и отново да се събира в перличка, капваща в разпенена водна повърхност, където танцуваше до следващото си разпръскване. Играта беше любима на капчицата и винаги се забавляваше с нея, докато очакаше големите важни неща да й се случат. Изневиделица една финна водна струя от фонтана я изтласка върху някакъв корен. И корена и капчицата ужасно много се стъписаха от срещата си. И двамата не бяха срещали нищо подобно на другия като вид, вкус, цвят, мирис, свойста и т.н..
- Здравей. Радвам се, че съм при теб. – поздрави Слънчевка - Ти какво си? – малко темерутски-смутено отвърна вместо поздрав корена. - Аз съм капчица. Знаеш ли какво са капчиците? Вода. Обичаме да напояваме. Такива едни животворни сме. - Аз съм млад, но съхнещ корен - кален, недоволен,разочарован и съм свикнал да се скривам в земята и да съм сам. Никога не съм срещал нещо толкова малко и толкова чисто като теб. - А искаш ли да те напоявам и да видим, какво ще създадем заедно двамата. Аз мечтая да се отдам и търся някой много да ме обича. Ти можеш ли да обичаш силно? – попита Слънчевка.
Коренът не беше много убеден във всичките си отговори, но със сигурност като усети капчицата върху себе си, почуства и жажда. Макар жаждата да бе необяснима, дори притеснителна за корена, той все пак рискува и пожела да бъде напояван.
Трябва да признаем, че коренът се боеше ужасно от разликите между него и капчицата, както и да не нарани и пресуши малката перличка. Тя го беше запленила и осветила вътре в него и той беше сигурен, че всъщност досега е чакал нея. Той знаеше, че може да обича силно – дори прекалително силно май. Разбира се, корена не подозираше за лъча вътре в капчицата, но въпреки това за него тя беше най необикновената капчица на този свят. Вълнуваше го идеята, че ще има за себе си такова чудо и се почуства като единствен собственик на живата вода.
А Слънчевка беше щастлива, че има кой да напоява и да се разтваря, да прелива и да топли с лъча си. Тя имаше в какво да попива, а той с какво да утолява жаждата си и двамата се отдадоха един на друг.
Но минаваше време. Капчицата усещаше, как колкото повече отдава себе си, толкова по-голяма и пълноводна става. Понякога се чустваше като океан, който може да напои земята и със сигурност имаше потребност да го направи. Само че тя вече беше не една ничия капка, а капката на корена. Самия корен укрепна, все по-стабилно се захващаше за земята надолу и пускаше кълнове все по-смело нагоре. Някак партньорството им се оказа чудесно и полезно за двамата. Отдадена в това да попива и полива обаче, капчицата предимно оставаше под земята заедно с корена и все по-рядко забелязваше лъча си, та дали не беше и позабравила за него. Но от мен да знаете, скритите лъчи не понасят да остават незабелязвани за дълго.
Някъде по това време, Слънчевка срещна една гъсеничка. Гъсеничката беше дебела, много пухкава, шарена и невероятно различна от всичко, което капчицата познаваше до този момент. В косъмчетата си тя беше скрила слънчеви зайчета и когато двете със Слънчевка застанаха една до друга се получи много пленително-магическо сияние помежду им и над тях. Всъщност гъсеничката се оказа най-най-първото създание, което с лекота, почти веднага видя и разпозна лъча в сърчицето на капчицата. В миг Слънчевка се почуства така пълно споделена, че не се налагаше да направи абсолютно нищо, за да обикне гъсеничката завинаги. Лека полека гъсеничката научи Слънчевка на много полезни неща за лъча вътре в нея и за цветовете на живота. Обясни й как да го освобождава, да го ползва, да го затопля и охлажда, да играе с него, да рисува и създава, съчетава...
Но едни от най-важните уроци, които капчицата научи беше за летенето. Предполагам, че и вие се досетихте, че гъсеничките все пак в един момент стават прекрасни пеперуди и носят полета и цветовете в душите си. Та някои особено спецални пеперуди, докато са гъсенички, използват времето си да учат другите на полезни неща. Ето точно такова приключение имаше и нашата малка, слънчева капчица.
Излишно е да ви казвам, че приятелството между Слънчевка и гъсеничката пораждаше у корена огромен страх и неприязън. Неговата животворна капчица пожелаваше да лети, да трупа още лъчи и да расте, за да може да полива и попива все по-нашироко и все по-дълбоко. Коренът не разбираше, не приемаше и не обичаше гъсеницата. Никак не го интересуваше, че тя е пеперуда. Той не обичаше такива пеперуди, които му отнемат капчицата. Ей ама корените като се нацупят, да знаете, че отхвърлят на инат и гъсеници, и капки, и всичко. Голямото отхвърляне! Дори отказват да пробият земята с кълновете си и да излязат на светло. А това направи много тъжна и самотна Слънчевка. Тя копнееше нейният корен да покълне нагоре и нагоре над земята, за да могат заедно да се радват на вятъра, слънцето, дъжда, звездите и изобщо живота на светло. Категоричния и инатлив отказ на корена да направи това натъжи Слънчевка. В нея растеше усещането, че няма да е завинаги с любимия си корен, просто защото една капчица, дори и мъничка има нужда да преживее себе си по толкова много други начини освен този, да попива в почвата и да утолява жаждата на корена.
Беше Великден, когато Слънчевка срещна Врабеца. Поредната чудодейна среща на нашата капчица. Тя беше омагьосана от полетите, волността, игривото чик-чирик и подвижните очи и душа на Враб. Слънчевка избра да нарича врабеца Враб, а той се обръщаше към нея с Мъни (от мъниче). Капчицата беше убедена, че Враб се е появил, за да я отведе далече, далече и да и помогне да полети с вятъра. А той й каза простичко:
- Мъни, тук съм за да ти помогна да качиш само едно стъпало на стълбичката. Аз те обичам много и ми се иска да те отведа, но виждам, че твоето слънчево сърчице не е готово да се раздели с корена. Не си пораснала още за това. Ти трябва да останеш и да дадеш всичко, което още имаш да даваш. Аз просто ще дам на теб, което ти е нужно на този етап, за да си свършиш работата прекрасно и да можеш да продължиш след време още и още нагоре.
- Но аз искам да полетя. Искам го с цялата си душа! – проплака капчицата.
- Вярвам ти, Мъни. Знам, че е така. Ето, колкото можем да летим заедно, обещавам, ще го правим, за да получиш полета, който ти е нужен и да имаш сили да се върнеш и да продължиш – тихо шепнеше Враб.
И те летяха заедно. Капчицата за втори път в живота си се чустваше до край споделена и лъча вътре в нея струеше с цялата си сила и светлина, на които е способен един щастливо освободен лъч. Само че и Слънчевка, и Враб и лъча знаеха, че това е кратка почивка и миг на възторг преди всеки от тях отново да се върне към отговорностите си долу на земята. При последния полет, Враб остави Слънчевка съвсем тихо да капне от оченцето му върху пробилото листенце на корена над земята. Мдааа, от страх да не изгуби окончателно своята животворна капчица, корена беше събрал свята сила и смелост и се беше показал над пръстта, твърдо решен да се научи да живее и над земята, за да запази Слънчевка при себе си.
И капчицата и корена заживяха своя втори живот заедно над земята. Капчицата беше убедена обаче, че това е вече нейния четвърти живот. Тя с усмивки ги броеше: един, докато осъзнае, че е капчица с лъч в сърчицето; втори - с корена под земята; трети - с гъсеничката и врабеца и сега четвъртия – над земята с насладата от разпръскващия я вятър, изпаряващото я слънце, охлаждащата я роса, напояващия дъжд... Живот, толкова много пълен! Пълен с нови усещания, нови уроци, динамичен като детска въртележка, шумен и цветен като селски събор, тих и дълбок като себепознаване, прозрачен като пречистване...
Слънчевка обожаваше своя четвърти живот. Гъсеничката се беше превърнала вече в пеперуда и прелиташе ту при нея, ту надалеч. Враб отлетя по своя път, но й остави една вяра дълбоко, дълбоко в нея при лъча й – вярата, че когато си свърши работата добре, ще се появи Този, Който отново ще протегне ръка към нейния лъч и към самата нея и ще я накара отново да се почуства пълна и завършена капка.
Междувременно, докато чакаше този момент, Слънчевка прилагаше на практика с огромна наслада всичко, на което я бяха научили гъсеничката й Враб. Сътвори си своя собствена детска локвичка, в която събираше и учеше други себеподобни капчици, водни балончета, сапунени мехури и събираше децата да пошляпат радостно вътре. От мен да знаете, че за едно хлапе възможността да пошляпа в цветна локва си е неистово-лудо забавление. Всъщност за самата локва е същото. Лудориите някак осмислят съществуването на всяка локва. Осмисляха и самата Слънчевка, като й даваха радост, топлина, удовлетворение.
И с още много, много неща се затрупа слънчевата капчица в своя четвърти живот. Даваше си сметка, че го пълни до горе с хиляди мечти, цели, движение и шум, за да забрави за своя копнеж да отлети с вятъра споделена. Тръсваше мократа си главица засмяно, за да разпръсва подобни мисли, опръсквайки навирените носове наоколо. Улавяше се обаче, как не спира да търси и да се оглежда. Самобвиняваше, че е безотговорна, нахална и неблагодарна капка кален дъжд. Постепенно разбра, че не е уникална и света е пълен с милиард слънчеви капчици, коя от коя по-сияни, различни, красиви, добри, дори много повече от самата нея. Интересното беше обаче, че прощаването с идеята за различност и донесе спокойствие и топлина. Смири се, укроти се, притаи се... Само не успя да се раздели с копнежа си за среща с този, който ще я сподели и в който ще прелее, за да се превърне в извор...
Дали, като своята любима Пепеляшка, Слънчевка ще срещне някой ден принца, който ще постави на крачето й загубената пантофка?!? Или един ден ще забележи, че нейният корен се е превърнал в дърво, наливащо в нея самата капки дъжд, роса и слънце?!? ...Аз не зная, какво ще се случи.
А гъсеничката, която се превърна в пеперуда отлетя от този свят...
Враб сви свое гнездо надалеч.
Но и те май също не знаеха със сигурност, макар да твърдяха „Слънчевке, рано или късно ще освободиш себе си и ще намериш своя Сълзичко - слънчев лъч, носещ сълзичка в сърчицето си.”
Единствено съм убедена, че Слънчевка винаги ще копнее и ще вярва, че Сълзичко съществува.
Още зная, че когато го срещне, аз ще напиша приказката им „Сълзичко и Слънчевка”.
Наближава Великден. Вятърът духна и листите на дебелата тетрадката хаотично се разшумяха. Погледнах и видях на една чисто нова, бяла страница написано: „Живот пети Кап... „
1.
анонимен -
...................................................................
23.03.2009 01:19
23.03.2009 01:19
ето отново просълзи ме
моята луничка
моята сълзичка
моля те, ела и прегърни ме
утеши ме
окуражи ме
облекчи ме
спаси ме от огромния трап..
на самотната безкрайност
кап
кап
кап
........
закъсня!
за жалост...
смъртта .. оказа се реалност
не ми остави озбор в съня
литна
отлетя
обърна гръб на моята ръка
обидена, сърдата, огорчена
почувства може би тъга или
чашата била е пълна с горчивина...
това ще кажеш ти сама.......
.................
Но знай, че винаги теб ще помня
като Капчица най-чиста
като моята...
единствена! СЪЛЗА!
....
цитираймоята луничка
моята сълзичка
моля те, ела и прегърни ме
утеши ме
окуражи ме
облекчи ме
спаси ме от огромния трап..
на самотната безкрайност
кап
кап
кап
........
закъсня!
за жалост...
смъртта .. оказа се реалност
не ми остави озбор в съня
литна
отлетя
обърна гръб на моята ръка
обидена, сърдата, огорчена
почувства може би тъга или
чашата била е пълна с горчивина...
това ще кажеш ти сама.......
.................
Но знай, че винаги теб ще помня
като Капчица най-чиста
като моята...
единствена! СЪЛЗА!
....
Търсене
За този блог
Гласове: 999
