Замислих се днес...
Странно е, как когато толкова много неща искаш да кажеш на някого, всички думи на света сякаш се скриват и оставаш смълчан.
Ако случайно направиш опит да проговориш, непременно изръсваш някаква уникална глупост, която е хиляди други неща, но не и това, което наистина мислиш и чустваш. 
В това си безсилие проумяваш, че няма смисъл да говориш, защото всичко което искаш да кажеш всъщност някак времето, естествения ход на нещата, потока на живота ще подреди и покаже.
Ала е прекрасно да останеш смълчан по този начин.
Изведнъж осъзнаваш, че мълчиш защото си препълнен отвътре.
В такива мигове си казвам "Словото не са думите, а Словото е онова, което говори ето така на душата ми."