Елена...
Моята Елена!
Елена е една голяма глава в книгата на живота ми. Вероятно в живота на всеки има по една Елена и си мисля, че живот без Елена би бил ужасно празен и сив.

Не мога да отговоря какво е Елена за мен. Знам само, че още помня нейното жълто сако, когато пристъпи в стаята ми в службата. Беше като едно голямо цветно петно. Толкова различна! С лекота се заговорихме и запознахме и някак неусетно, незнайно как, вече беше част от живота ми. И досега съм убедена, че моята сродна душа, моята сестра-душа това е тя.

Много я обичам. Много, много, много...

Та аз повръщах с нея, всеки път когато се връщаше от химиотерапията си. Напълно бях убедена, че така поемам част от страданието й и затова лесно го преодолява и беше готова още привечер да се видим отново.

Не можехме една без друга.

Телефонната слушалка на служебния ми телефон залепваше на ухото ми с часове, за да говорим, споделяме, окуражаваме, въодушевяваме, съпреживяваме.

Помня как си стъпи на краката, покорявайки Бургас с един гол ентусиазъм и твърдото убеждение, че ще промени живота си. И успя. Промени го. И себе си промени. И мен също.

А после как се върна отново мъжа й при новата Елена.

Дните ни преливащи от мечти, търсене, учене, вглъбяване, полети, приземявания, надежди, копнежи, труд и подадена ръка.

Вечерите ни запълнени с театър, концерти, разговори, вяра, дух.

Опознавайки нея, опознавах себе си и обратното.Като скачени съдове бяхме и непрекъснато преливахме от едната в другата и обратно. това преливане и този обмен ни даваше сила, смелост, вяра.

Помня как вървяхме по улицата сами през нощтта и аз не спирах да говоря и да й обещавам, че няма да я дам на болестта, че всичко е за добро, че й обещавам цялото щастие пред нея. И тя само повтаряше - обещаваш ли ми, кажи ми го пак, вярваш ли го наистина. Вярвах го!

И не се дадохме!

Последва поредна страница и в живота на двете ни. Завъртяхме себе си, света, деня и изхвърляхме всичко, всичко, всичко, което ни тежеше ненужно. С такава вяра изоставихме миналото и решихме - "Ще живеем като за последно и така както чустваме, че душите ни желаят."

Аз станах палячка, а тя започна да посредничи на хората да си намират работа. Беше щастлива заради мен. Толкова вярваше, че съм уникална, специална, различна и обречена да успявам и да съм щастлива.  Без тази именно нейната вяра, дори не бих помислила да направя крачка, а камо ли да изпитам удоволствието от увереното ходене с усмивка под лъчите. Тя беше моята протегната, сигурна ръка, на която да се опирам докато се учех що е то вътрешна свобода. Винаги ще вярвам, че беше мой учител.

По това време откри новия си мъж - този, който да й дари спокойствието, сигурността и грижата, от които се нуждаеше.

Едва тогава се успокоих. Когато след толкова мъчително колебание най-после се реши да се омъжи отново и да се кръсти, аз въздъхнах щастливо и с облекчение. На сватбата й танцувах неуморно цели 5 часа без изобщо да седна. Скачахме като деца в басейна с дрехите. Пеехме, и се прегръщахме и заговорнически си шепнехме "Успяхме! Успяхме! Направихме го. Живеем с цялата си душа така както искаме." Толкова щастливи две жени - едната на 33, а другата на 45, но и двете развълнувани като хлапачки.

Всичките ми познати се чудеха как е възможно да разговарям с някого всеки ден по 5-6 часа и да имам нужда отново, и отново, и отново. Не малко бяха тези, които се обзалагаха, че има нещо много гнило в Дания. Дори чухме за подозрение в лезбийство и припадахме от смях по улиците на града подхвърляйки си закачки на тази тема при някои от пословичните ни нощни разходки.

Толкова години, толкова мигове, толкова обич...

Наистина не помня за друг човек да съм се молила с такава любов, друг да съм чуствала толкова близък, с друг да съм имала толкова часове разговори, пред друг да съм била напълно, до край, до дъно, до безмисловност откровена, открита истинна. Не, не защото не съм искала, а защото само с нея някак, необяснимо душата ми говореше като на самата себе си.

14 години!!!

Тя беше толкова широка! Една голяма жена с едно голямо сърце. В нейните очи откривах и огъня и смирението, и силата на слабостта, жаждата за живот , насладата от него и кроткото, усмихнато приемане на смъртта.

Когато замина за Италия при съпруга си имахме нашите задължителни сутрини с кафето пред компютъра и още по-задължителните ни нощи. Та аз дори заради нея изобщо имам скайп. И само скайп ли.  Та ако се замисля тя е причината да съм доста от това, което съм. Да познаеш покрепата на сродността и силата, която тя ти дава, да се откриеш в друг и да се видиш ясно, да се опознаеш истински... Не мисля, че думите могат да изкажат това. Те нищо не могат да изкажат. Нищо...

Няма думи да опишат, какво се случва в мен, когато чух "Елена е починала. Няма да я върнат в България"



....

Още в началото тръпнех да не е такъв краят...

Твоята Елена е с теб, в теб, част от теб....имаш си още един ангел хранител.
Много силно дълго цун!!!

няма какво друго да направя сега, просто няма.
поплачи