Думи, думи, думи...
Толкова много думи
и толкова много празнота...
Не искам да слушам повече!
Замълчете!!!
Искам да ми говорите с делата си.
Аз съм добър слушател.
По-лошо дори - истински слушател съм
и чувам зад това, което ми казвате.
Обичам мълчаливото общуване,
както и да чувам важните неща,
макар  непроизнесени на глас и ненаписани на лист.
Кажете ми, че ме обичате без глупавите думи
нека го почуствам с утринния поздрав и тихото "лека нощ",
с желанието да споделяте и мълчанието ми,
с нуждата да ме утешите и близнете стичащата се сълзичка,
с копнежа да изгрявате усмивката в очите ми
с онази малка мила грижа по-голяма от всички думи...
Млъкнете!
Преситена съм от фрази -
нежни, дълбоки, широки, пречистени, възвишени,
трепетни, остроумни, мъдри, прочуствени, философски,
приятелски, искрени, светли, одухотворени...
Искам да чуя душите ви.
Искам да чуете душите си.
Затова спрете това огромно безсмислено говорене поне за миг
и нека се срещнем със себе си,
за да спрем да се лъжем с думи,
който просто копнеем да преживеем,
но всъщност ги няма в нас...
Изумително е как сред толкова много думи
зее отворена една толкова огромна празнина,
която те не само не запълват, а дълбаят още и още...