Не знам ядосана ли съм или тъжна. Но знам, че се чуствам предадена. Не, че ми е за първи път да ме лъжат и не, че ще спра да вярвам отново и отново. Аз просто не мога да не вярвам, защото това затормозява самата мен. Дори не ми е болезнено вече. Свиква се с това първоначално огорчение и винаги знаеш, че преминава, че е просто гърч на егото и суетата. Но и да избягам от блесналите сълзи в очите и тъжната меланхолия натиснала сърцето ми е невъзможно. Трябва да си го преживея все пак.  Да оплача още една неприета обич и подведената си искреност. Поне мъничко ми е позволено де.

Знам, че не съм уникална. Знам, че не съм изключителна, различна, невероятна, блестяща. Знам, знам.  Нищо, че усмихнато и категорично умея да го играя и дори да предизвиквам с нарочно самочуствие. Да, точно нарочно е. Предпочитам да ме мислят за такава, каквато съм - суетна, егоцентрична, нафукана, непоносима, разглезена, презадоволена, лекомислена и всичко още там каквото съм. Нямам нужда от красиви суперлативи и със сигурност не искам да се изживея на духовно, ефирно почти неземно създание. 

Но имам нужда от обич - тази непретенциозната обич, която може да тече между човеците. Потокът й ме държи жива, усещането че мога да дам и да получа, движението отдаване-приемане е като кръв и като въздух за сетивата ми. И нищо не ме сразява повече от една затворена врата, от отказа да приемат обичта ми, от отхвърлянето й поради страх. Тъжно е, че обичта не може да преборва страховете. Затова съм тъжна. И не само...

Премълчаните истини понякога са неистини, така както е жестокост да оставяш в неведение хора, на които искрено им пука за теб. Всеки знае себе си, разбира се, но словото ни е дадено, за да общуваме. Общуването ни прави човеци и то е средството ни за вървене напред и нагоре. Важно е да го има, да е чисто, искрено, отворено и най-вече да е живо желанието за всичко това. Тъжно е, когато някой бяга без да е гонен, защото това е безкрайното бягство от самия себе си и обичта.

Тъжна съм сега за малко.

хвърчило мое.....
никога не спирай да хвърчиш ... никога.. ти си родена да се рееш свободно и никой не може да ти отнеме тази дарба.... никой не може да спре Великия ти полет в небето... опита ли се- ще се сгромоляса върху отломките, които оставяш след себе си...
хвърчилце деликатно, красиво и по детиснки любещо, знам, че е тъжно да летиш там горе сама и откъсната от човешката виновност, но знам, че ще успееш да се справиш по пътя си към Слънцето...... хвърчило мое
та аз те в и ж д а м !

Тихо те нося вътре в мен дори сред най-невъобразимата щумотевица, която съм способна да създам около себе си...
И туптиш като сърцето ми... И като него впръскваш по вените ми любов

човек е уникален.С това,което е. С това,което дава мълчешком.
Премълчаните истини понякога болят повече от изречените лъжи.
Тъжно е да си тъжна

дилема пред която всеки е изправен и ми се струва,че понякога една непремълчана истина
може да предизвика сериозна трагедия ако е
казана на човек с много комплекси ...